Съзнаваме ли значението на думата СВОБОДА?

Умеем ли да я ценим, когато я имаме?

Дар ли е тя или даденост?

Когато гледаме към миналото на нашия народ от хоризонта на днешния ден, издигаме паметници на онези велики българи, които са умирали за свободата. Вием венци и поднасяме цветя, покланяме се и запазваме минута мълчание. Но стига ли тази мунута да изразим своята благодарност и своята почит към онези, които за записали с кръвта си значението на думата СВОБОДА.

Преди 140 години, в студения февруарски ден, в покрайнините на град София издигнали бесило за Васил Левски. На него трябвало да увисне не просто ЧОВЕКЪТ, а ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА, но се случило друго…

… Свещеникът поп Христо Стоилов, изповядал Левски преди изпълнението на смъртната присъда, разказва за последните мигове на Апостола:

Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към „Св. София“, за да не видят турците, че плача, и си тръгнах.“

От този сподавен плач се ражда великата сила на народния стремеж за отхвърляне на подтисничеството.

Пленен от тази сила, поел от Апостола на Свободата свещеното знаме на чистата и свята република, Христо Ботев издига вечен паметник на най-великия българин. И този паметник е олицетворение на цялата народна мъка, признателност и преклонение. Паметник не от камък, за да не го брули вятъра. Не от желязо, за да не го руши ръждата. Паметник – слово, за да го помнят и повтарят поколенията…

 

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачиш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.